През май 773 г. Константин V предприема голям поход в Дунавска България. Една византийска армия напредва през клисурите на Източна Стара планина от юг, а друга, начело със самия император, се придвижва на 2000 кораба покрай западното крайбрежие на Черно море и дебаркира северно от планината. Византийското настъпление е спряно при Варна. Тук Константин и българският канТелериг сключват мирен договор, с който двете страни се задължават да не се нападат взаимно[1].[5]
Няколко месеца по-късно василевсът нарушава договора. От свои привърженици между българите Константин V научава за плана на Телериг да изпрати 12-хилядна войска в областта на славянското племе берзити (в днешна Вардарска Македония[2]). С многобройна войска (според първоизточника, Теофан Изповедник, тя наброява 80 000 души) през октомври 773 г. императорът нахлува в България и в местността Литосория (за чието местонахождение Теофан не дава точни данни, но вероятно става дума за Сините камъни край Сливен[6]) напада ненадейно стана на български пограничен отряд. Изненаданите българи са напълно разбити.[3][4]
След битката при Литосория Константин V се завръща тържествено в Константинопол, водейки много пленници. През 774 и 775 г. императорът предприема още два похода срещу българите. И двата завършват безрезултатно за византийците – първият заради буря, която нанася щети на флотата, а вторият заради смъртта на Константин V (14 септември 775 г.).[7]
Златарски, В. История на българската държава през средните векове, том I, част 1, Изд. „Наука и изкуство“, София 1970 (електронно издание от „Книги за Македония“, 6 декември 2008)
Рънсиман, Ст. История на Първото българско царство, ИК „Иван Вазов“, София 1993 (електронно издание от „Моята библиотека“, 6 декември 2008)
↑Николов, Георги. Централизъм и регионализъм в ранносредновековна България (края на VII – началото на XI век). София, Академично издателство „Марин Дринов“, 2005, с. 84.
